Борба за самостоятелна Българска църква до Кримската война

(1856)

Борбата на Българите за църковна независимост се усилва през втората четвърт на XIX в. Тя е израз на тяхното възродено национално съзнание. Историческият й смисъл е да се отхвърли църковната власт на Вселенската патриаршия и да се извоюва признание за етническата обособеност на Българския православен народ в рамките на Османската импе рия. Първата проява е в гр. Враца, където през 1824 г. българската църковна община отказва да плаща църковен данък на гръцкия владика. Недоволство и желание да се прогонят гръцките владици са документирани в Скопска, Старозагорска, Новозагорска и Казанлъшка епархии. По-голяма организираност показва опитът на 16 общини в Търновска епархия да прогонят гръцкия владика Панарет и да издигнат Българина Неофит Бозвели. През 40-те години на XIX в. ръководен център на църковно националните борби става Българската църковна община в Истанбул с водачи Иларион Макариополски и Неофит Бозвели. Едно от главните искания на общонационалния център е Българи да оглавяват епархиите в България. Общината успява да издейства разрешение да построи свой параклис „Св. Стефан" в столицата на империята. През 40-те и 50-те години на XIX в. църковната борба обхваща по-голямата част от градските селища (Търново, Враца, Пловдив, Ловеч и др.) с искане за подмяна на гръцките с Български митрополити и епископи и за премахване на богослужението на гръцки език. Особено голяма роля в това движение изиграва Найден Геров.