България при кан Аспарух (678-700/701) и кан Тервел (700/701-718/721)

След смъртта на кан Кубрат (ок. 665) Старата Велика България не устоява на Хазарите. Част от Българите под ръководството на най-големия Кубратов син Бат Боян, разположени на изток от долното течение на р. Днепър, им се подчиняват. Кан Аспарух, начело на „царското" българско племе оногундури, „като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунав реки и като завзел Онглос, заселил се между него и онези реки...", по думите на византийския хронист Теофан Изповедник. Остарели са схващанията, че кан Аспарух е завоювал тези огромни територии с „орда" от около 30 000 души. Кан Аспарух премества цяла държава. През 680 г. канът разбива император Константин IV Погонат (668-685) и в 681г. полага основите на Дунавска България със столица Плиска и граници между Карпатите, Днепър, Стара планина и вероятно p. Тимок. Първото разширение на юг е осъществено от кан Тервел (700-721), който присъединява областта Загоре (Сливенско, Ямболско и Айтоско) и получава от император Юстиниан II (685-695; 705-711) титлата „кесар" (705). Това е отплата за Тервеловата помощ при повторното възкачване на императора на трона, която е достатъчна да възмезди жертвите на българите за спасението на Константинопол през 717-718 г. Тогава Българите разгромяват част от огромната арабска обсадна армия и спират арабското нашествие в Европа. С това те дават своя принос за спасението на европейската цивилизация.