Националноосвободителна борба

(50-60-те години на XIX в.)

До средата на 50-те години на XIX в. въоръжените борби за политическо освобождение, селските въстания в Североза падна България (30-40-те години на XIX в.), Велчовата заве pa (1835), Браилските бунтове (40-те години на XIX в.) и Видинското въстание (юни 1850) имат стихиен и локален ха рактер. Масовите селски въстания са спонтанни актове на самозащита без ясна политическа идеология и ръководна концепция. Останалите освободителни акции опитват да избегнат стихийността, но страдат от идеологическа немощ. Началото на организираното националноосвободително движение е свързано с личността, идеите и делото на Георги Раковски. Вдъхновените и организирани от него Първа (1862) и Втора (1868) български легии са първите мащабно създадени формации в името на националноосвободителната кауза. Идеите на Раковски за четническа дейност и вдигане на въстание в българските територии намират отражение в подкрепените от българските емигрантски организации в Букурещ („Добродетелна дружина", „Таен Български Централен Комитет", „Българско общество") чети на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867) и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868). Преминали на юг от Дунав, четите водят неравни битки с превъзхождащата ги редовна турска армия и в крайна сметка са разбити. Тяхната гибел слага край на четническия период в историята на Българската национална революция и убеждава революционните емигрантски среди в необходимостта да се търсят нови пътища и форми на организация за постигане на Освобождението на България.