Националноосвободителна борба

(втората четвърт на XIXв.)

През 20-те години на XIX в. възрожденските процеси в българското общество се ускоряват. Признаците за това са новият подем в стопанството, засилената обществена активност на формиращата се буржоазия и интелигенция и освободителните борби на Българите по време на военната кампания на Русия (1828-1829). Българската емиграция сформира доброволчески отряди, които вземат дейно участие в похода на генерал Дибич на юг от Дунав. Българинът на руска служба капитан Георги Мамарчев замисля въстание след подписването на Одринския мирен договор. Руското командване го възпира, но той подновява идеята през 1833-1835 г., когато с търновеца Велчо Атанасов организират т. нар. Велчова завера. По същото време в северозападните Български земи избухват масови селски въстания (1833, 1835, 1836, 1841, 1850). Емиграцията във Влашко се включва в освободителните борби през 1841-1842 г. Тя се опитва да прехвърли въоръжени отряди от района на Браила и Галац във вътрешността на страната. Широкият международен отзвук на тези събития допринася за обособяването на "Български въпрос" в рамките на големия Източен въпрос, особено след въстанията на Българите в Нишко (1841) и Видинско (1850).