Стара Велика България

В „Именник на Българските канове" се посочва, че Българска държавност на европейска територия е съществувала 515г. преди преминаването на Дунава от Аспаруховите Българи в 680г. Ето какво гласи текстът: „Тези пет князе управляваха оттатък Дунав 515 години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега." От това личи, че българската държава в Европа датира от 165г. Теофан и патриарх Никифор я наричат Старата Велика България. Това е първата европейска държава, в която основна икономическа сила е бил трудът на свободните стопани. В нея се създават големи градски центрове - Булкар Балк, Балхар, Хумар на Кавказ; Таматарха и Фанагория на Таманския полуостров. В края на VI в. Стара Велика България преживява своя апогей на развитие при кан Кубрат, наречен в „Именника" Курт (632 г.). През 635 г. Българският владетел сключва договор с император Ираклий (610-641). България поема защитата на Европа от изток, североизток, а Византия - от югоизток. Кубрат е удостоен с византийската аристократическа титла „патриций". Причина за залеза на Старата Велика България става нашествието на Арабския халифат през 60-те години на VII в. и последвалото го мощно настъпление на хазарите. Епичната битка с тях продължава цели десетилетия и в крайна сметка довежда до миграцията на част от Българите на югозапад, начело с Кубратовия син кан Аспарух - създател на ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ. На север неговият брат кан Котраг създава БЪЛГАРИЯ НА ВОЛГА. Тези държави са резултат от едни и същи държавнотворчески традиции.