КАН АСПАРУХ

/680-700/

Третият син на кан Кубрат. Годината на раждането му е неизвестна. Според някои изследователи името му има тюркски произход и трябва да се тълкува като "другар вълк" или "сокол". По-убедителни са теориите, според които името е по произход аланско и е звучало буквално Аспар-хрук. Предлагат се и различни варианти на тълкуване, като се изхожда от убеждението, че става дума за сложно, двусъставно име. Първата му част - "аспа", означава кон. Това кара някои да превеждат името като Конникът. Други отчитат значението и на втората съставка ("рух", "рук") и го тълкуват като "бял кон" или "Белия конник". Според славянската транскрипция името на първия Български владетел се изговаряло като Исперих, а от XI век е засвидетелствувана формата Испор. В друг вариант с записано това име в т. нар. Именник на Българските канове - освен формата Исперих там се среща и Есперих (Есперерих). Различните транскрипции трябва да се обяснят с обстоятелството, че в езика на старите Българите началният вокал на името се изговарял като нещо средно между "а", "и", "е". В зависимост от това в едни случаи името е записано като Аспарух, в други - Исперих, а в трети - Есперих. Най-близо до първообраза е формата Аспарух, която е наложена в историографията ни.

Името на Аспарух се споменава за първи път по повод на събитията около смъртта на кан Кубрат (около 660 г.) и разпадането на "Стара Велика България". Византийските историци са записали напътствените думи, които старият кан отправил към синовете си: "по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ". Само след три години съветът бил забравен и синовете на Кубрат поели в различни посоки.

Начело на племето оногундури (от което произхождал и владетелският род) Аспарух потеглил на запад. Отстъпвайки под ударите на хазарите, той преминал реките Днепър и Днестър и се установил в т. нар. Онглос - обширна "местност; "бидейки отпред блатиста, а от другите страни обградена като венец от реките, тя давала голяма сигурност срещу неприятеля". Тайнственият Онглос, в който се поселил Аспарух с подвластния му народ, трябва да се , търси оттатък Дунав, в днешна Бесарабия; от север го обграждали реките Серет и Прут. Установяването на Българите по тези места е станало в началото на 60-те години на VII век - по всяка вероятност със съгласието на византийските власти.

Доскоро се приемаше, че Аспарух имал под знамената си 10 000 въоръжени мъже. Тази цифра се изчисляваше приблизително - за основа се вземаше сведението на византийския хронист Теофан "за отслабения от раздялата народ" и известието, че племето на аварите, което било родствено на Българите, наброявало 30 000 бойци. И тъй като народът на Българите се разделил на три, излизаше, че всеки от Кубратовите синове предвождал 10000 мъже, годни да носят оръжие. Напоследък тази цифра се посреща със съмнение - все повече се налага мнението (то се подкрепя от археологически данни), че Аспарух дошъл на Балканите начело на многоброен народ, числеността, на който била няколкостотин хиляди човека.

Десетина години отношенията с Византия били мирни - изворите не са отбелязали стълкновения между ромеи и Българи. Положението се променило чувствително, когато Константинопол бил обсаден от арабите 674-678 г. Войната с арабите се водела с голямо ожесточение и Византия не разполагала с възможности да защищава северните си граници. От това се възползувал Аспарух - той подложил на непрекъснати нападения "близките до Дунава земи", т. е. областта на днешна Добруджа и близките черноморски пристанища. Едва след разгромяването на арабската флота (с помощта на т. нар. гръцки огън) и деблокирането на Константинопол император Константин IV се заел да възстанови положението по североизточната граница. На тези земи империята отдавала голямо значение - те представлявали плацдарм за бъдещото й проникване в Мизия и покоряването на живеещите там славянски племена.

През пролетта на 680 г. Константин IV събрал голяма армия и заповядал "всички византийски отряди да преминат в Тракия". Ударът по суша бил съчетан с действията на византийския флот, който пренесъл императорската конница при Онгъла. Обстоятелството, че лично императорът възглавил кампанията, свидетелствува за опасността, която представлявали Българите, и за важността на северния боен театър.

Последвалите събития са описани набързо и крайно преднамерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорската армия. Те твърдят, че "гъстите и многобройни редици" на византийската армия вселили смут сред Българите и те избягали в укрепленията си. Цели три дни Константин IV прекарал в бездействие, а на четвъртия лен отплавал за Месемврия. Когато коментират последиците от злополучното му решение, византийските историци твърдят, че сред конницата се разпространили тревожни слухове за бягството на императора, които довели до паника в ромейските редици и "конницата се отдала на бягство без никой да я преследва". Трудно е да повярваме, че един само слух е довел до бягството на византийската армия - истинската причина ще е поражението, което им е нанесъл Аспарух. Преди отпътуването си Константин IV приканил стратезите да дадат решително сражение на Българите.

Резултатът от сражението е известен - византийската армия ударила на бяг и претърпяла пълно поражение. Българите преследвали отстъпващия противник и "повечето погубили с меч, а мнозина наранили". После преминали Дунав, установили се в територията на днешна Добруджа и влезли в договорни отношения с живеещите в Мизия славянски племена. На базата на съюза между двата народа била изградена и българската държава - всяка племенна група запазила своята самостоятелност и самоуправление - лятото на 680 г.

Изворите не са записали името на Аспарух в описаните no-горе събития, но няма съмнение, че както знаменитата победа при Онгъла, така и образуването на държавата, трябва да свържем с неговата личност. Впрочем това е подчертано изрично в т. нар. Именник на Българските канове - там е отбелязано, че Аспарух предвождал своя народ при "идването му отсам Дунава", а начело на новото "княжение" застанал Българският вожд. Кан Аспарух използвал времето до края на 680 г. за организирането на държавния апарат - изградени били управленските институции и се пристъпило към укрепяването на границата: с тази цел славянските племена били преселени на юг и запад.

През пролетта на 681 г. Българите, вече в съюз със славяните, подновили нападенията си срещу византийските градове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, император Константин IV "сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък, за срам на ромеите". Чудно било - коментира събитието византийският хронист Теофан - този (т. е. императорът), "който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ".

Мирният договор бил сключен през лятото на 681 г., най-късно през месец август. С този акт Византия санкционирала едно незапомнено поражение и за пръв път признала възникването на една нова държава в "богохронимите" си граници. Към това време се отнася и сведението на един арменски извор, че "Аспарух прогонил аварите на запад". Известно е, че през VII век Аварският хаганат държал в подчинение земите по средния и долния Дунав. Успешната война на кан Аспарух и изтласкването на аварите на запад се тълкува като указание, че границата между Българи и авари била установена на река Тимок. До смъртта на император Константин IV (685) Аспарух спазвал мирния договор с Византия. Мирните отношения продължили до 689 г., когато император Юстиниан II преминал с отрядите си в Тракия "с намерението да оплени Българите и славиниите". Целта на похода била да се подчинят независимите славянски племена около Солун. Когато победоносната византийска армия се завръщала в Цариград, Аспарух причакал ромеите в "теснините на клисурата" (някъде в източната част на Беломорието) и им нанесъл тежко поражение: "голяма част от тях били избити и много били ранени". Последното събитие, свързано с името на Аспарух, е походът му срещу хазарите - един Български летопис от XI век съобщава, че в тази война "цар Испор бил погубен от измаилтяните на Дунава". Смъртта на първия Български владетел се отнася към 700 г.

В посочения no-горе летопис се твърди, че в детството си кан Аспарух "бил детище, носено в кошница три години". Езикът на първоизвора е твърде неясен, но няма съмнение, че разказът е подхранен от съществуващите предания за съдбата на първия Български кан. Легендата за подхвърленото дете (което плува в кошница по реката и е спасено в резултат на щастливи обстоятелства) е стара, колкото света. Записана е още в Библията (случая с Мойсей), разказва се и по повод на Ромул и Рем, основателите на Рим. Легендата за съдбата на Аспарух не представлява някакво изключение: още при раждането си той бил "детище" (т. е. юнак), чиито подвизи били предопределени сякаш от самата съдба. Героите на подобни легенди са почти винаги създатели на едно велико начало. За Българите то било образуването на държавата им: по "божие внушение" пророк Исай им посочил пътя към новата родина, а "божият избраник" Аспарух започнал живота си със знамения, които трябвало да станат паметни. Легендата е свидетелство както за възхищението на Българите към личността на Аспарух, така и за преклонението пред великото му дело. В същия летопис името на кан Аспарух се свързва и с други знаменателни събития: "този цар създаде велики градове - на Дунава Дръстър град, той създаде и велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плюска град". През средновековието било обичайно делата на един владетел да се измерват най-вече със спомена на построените градове, т. е. със съзидателното начало. Не случайно летописецът свързва името на кан Аспарух с построяването на Плюска град - първата Българска столица Плиска. Както свидетелства името й (плоско, равно място), селището възникнало още при славяните, но създаването на укрепения лагер при Плиска и обявяването му за столица на Българската държава било дело на Аспарух.

 Името на Аспарух се споменава за първи път по повод на събитията около смъртта на кан Кубрат (около 660 г.) и разпадането на "Стара Велика България". Византийските историци са записали напътствените думи, които старият кан отправил към синовете си: "по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ". Само след три години съветът бил забравен и синовете на Кубрат поели в различни посоки.

Начело на племето оногундури (от което произхождал и владетелският род) Аспарух потеглил на запад. Отстъпвайки под ударите на хазарите, той преминал реките Днепър и Днестър и се установил в т. нар. Онглос - обширна "местност; "бидейки отпред блатиста, а от другите страни обградена като венец от реките, тя давала голяма сигурност срещу неприятеля". Тайнственият Онглос, в който се поселил Аспарух с подвластния му народ, трябва да се , търси оттатък Дунав, в днешна Бесарабия; от север го обграждали реките Серет и Прут. Установяването на Българите по тези места е станало в началото на 60-те години на VII век - по всяка вероятност със съгласието на византийските власти.

Доскоро се приемаше, че Аспарух имал под знамената си 10000 въоръжени мъже. Тази цифра се изчисляваше приблизително - за основа се вземаше сведението на византийския хронист Теофан "за отслабения от раздялата народ" и известието, че племето на аварите, което било родствено на Българите, наброявало 30 000 бойци. И тъй като народът на Българите се разделил на три, излизаше, че всеки от Кубратовите синове предвождал 10000 мъже, годни да носят оръжие. Напоследък тази цифра се посреща със съмнение - все повече се налага мнението (то се подкрепя от археологически данни), че Аспарух дошъл на Балканите начело на многоброен народ, числеността, на който била няколкостотин хиляди човека.

Десетина години отношенията с Византия били мирни - изворите не са отбелязали стълкновения между ромеи и Българи. Положението се променило чувствително, когато Константинопол бил обсаден от арабите 674-678 г. Войната с арабите се водела с голямо ожесточение и Византия не разполагала с възможности да защищава северните си граници. От това се възползувал Аспарух - той подложил на непрекъснати нападения "близките до Дунава земи", т. е. областта на днешна Добруджа и близките черноморски пристанища. Едва след разгромяването на арабската флота (с помощта на т. нар. гръцки огън) и деблокирането на Константинопол император Константин IV се заел да възстанови положението по североизточната граница. На тези земи империята отдавала голямо значение - те представлявали плацдарм за бъдещото й проникване в Мизия и покоряването на живеещите там славянски племена.

През пролетта на 680 г. Константин IV събрал голяма армия и заповядал "всички византийски отряди да преминат в Тракия". Ударът по суша бил съчетан с действията на византийския флот, който пренесъл императорската конница при Онгъла. Обстоятелството, че лично императорът възглавил кампанията, свидетелствува за опасността, която представлявали Българите, и за важността на северния боен театър.

Последвалите събития са описани набързо и крайно преднамерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорската армия. Те твърдят, че "гъстите и многобройни редици" на византийската армия вселили смут сред Българите и те избягали в укрепленията си. Цели три дни Константин IV прекарал в бездействие, а на четвъртия лен отплавал за Месемврия. Когато коментират последиците от злополучното му решение, византийските историци твърдят, че сред конницата се разпространили тревожни слухове за бягството на императора, които довели до паника в ромейските редици и "конницата се отдала на бягство без никой да я преследва". Трудно е да повярваме, че един само слух е довел до бягството на византийската армия - истинската причина ще е поражението, което им е нанесъл Аспарух. Преди отпътуването си Константин IV приканил стратезите да дадат решително сражение на Българите.

Резултатът от сражението е известен - византийската армия ударила на бяг и претърпяла пълно поражение. Българите преследвали отстъпващия противник и "повечето погубили с меч, а мнозина наранили". После преминали Дунав, установили се в територията на днешна Добруджа и влезли в договорни отношения с живеещите в Мизия славянски племена. На базата на съюза между двата народа била изградена и българската държава - всяка племенна група запазила своята самостоятелност и самоуправление - лятото на 680 г.

Изворите не са записали името на Аспарух в описаните no-горе събития, но няма съмнение, че както знаменитата победа при Онгъла, така и образуването на държавата, трябва да свържем с неговата личност. Впрочем това е подчертано изрично в т. нар. Именник на българските канове - там е отбелязано, че Аспарух предвождал своя народ при "идването му отсам Дунава", а начело на новото "княжение" застанал Българският вожд. Кан Аспарух използвал времето до края на 680 г. за организирането на държавния апарат - изградени били управленските институции и се пристъпило към укрепяването на границата: с тази цел славянските племена били преселени на юг и запад.

През пролетта на 681 г. Българите, вече в съюз със славяните, подновили нападенията си срещу византийските градове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, император Константин IV "сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък, за срам на ромеите". Чудно било - коментира събитието византийският хронист Теофан - този (т. е. императорът), "който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ".

Мирният договор бил сключен през лятото на 681 г., най-късно през месец август. С този акт Византия санкционирала едно незапомнено поражение и за пръв път признала възникването на една нова държава в "богохронимите" си граници. Към това време се отнася и сведението на един арменски извор, че "Аспарух прогонил аварите на запад". Известно е, че през VII век Аварският хаганат държал в подчинение земите по средния и долния Дунав. Успешната война на кан Аспарух и изтласкването на аварите на запад се тълкува като указание, че границата между българи и авари била установена на река Тимок. До смъртта на император Константин IV (685) Аспарух спазвал мирния договор с Византия. Мирните отношения продължили до 689 г., когато император Юстиниан II преминал с отрядите си в Тракия "с намерението да оплени българите и славиниите". Целта на похода била да се подчинят независимите славянски племена около Солун. Когато победоносната византийска армия се завръщала в Цариград, Аспарух причакал ромеите в "теснините на клисурата" (някъде в източната част на Беломорието) и им нанесъл тежко поражение: "голяма част от тях били избити и много били ранени". Последното събитие, свързано с името на Аспарух, е походът му срещу хазарите - един български летопис от XI век съобщава, че в тази война "цар Испор бил погубен от измаилтяните на Дунава". Смъртта на първия Български владетел се отнася към 700 г.

В посочения no-горе летопис се твърди, че в детството си кан Аспарух "бил детище, носено в кошница три години". Езикът на първоизвора е твърде неясен, но няма съмнение, че разказът е подхранен от съществуващите предания за съдбата на първия Български кан. Легендата за подхвърленото дете (което плува в кошница по реката и е спасено в резултат на щастливи обстоятелства) е стара, колкото света. Записана е още в Библията (случая с Мойсей), разказва се и по повод на Ромул и Рем, основателите на Рим. Легендата за съдбата на Аспарух не представлява някакво изключение: още при раждането си той бил "детище" (т. е. юнак), чиито подвизи били предопределени сякаш от самата съдба. Героите на подобни легенди са почти винаги създатели на едно велико начало. За Българите то било образуването на държавата им: по "божие внушение" пророк Исай им посочил пътя към новата родина, а "божият избраник" Аспарух започнал живота си със знамения, които трябвало да станат паметни. Легендата е свидетелство както за възхищението на Българите към личността на Аспарух, така и за преклонението пред великото му дело. В същия летопис името на кан Аспарух се свързва и с други знаменателни събития: "този цар създаде велики градове - на Дунава Дръстър град, той създаде и велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плюска град". През средновековието било обичайно делата на един владетел да се измерват най-вече със спомена на построените градове, т. е. със съзидателното начало. Не случайно летописецът свързва името на кан Аспарух с построяването на Плюска град - първата българска столица Плиска. Както свидетелства името й (плоско, равно място), селището възникнало още при славяните, но създаването на укрепения лагер при Плиска и обявяването му за столица на Българската държава било дело на Аспарух.