ЦАР СМИЛЕЦ

/1292-1298/

Произхождал от „най-знатния род сред българите" - огромните му феодални владения се простирали „от Сливен до Копсис". Напоследък Копсис се идентифицира с т.нар. Анево кале край Сопот. За положението на Смилец сред българската аристокрация можем да съдим от факта, че още преди възцаряването му той се оженил за дъщерята на византийския севастократор Константин, брат на император Михаил VIII Палеолог. От този брак Смилец имал син (пълното му име е Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог, т.е. той предпочитал да изтъква родството си с византийската аристокрация), който починал като изгнаник в Константинопол през 1330 г., където приел монашеството под името Йоасаф.

Византийските историци отбелязват изрично, че след освобождаването на българския престол през 1292 г. „Смилец стана цар на българите по желанието на Ногай", т.е. той бил протеже на могъщия татарски повелител, който през 90-те години на XIII век се разпореждал със съдбините на българския престол. Годините на управлението на цар Смилец съвпадат с времето на пълната татарска хегемония в България.

В началото на управлението си Смилец се увлякъл във война с Византия, но претърпял поражение от византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот. Използувани били връзките с императорския двор и бил сключен мир, скрепен с клетви от двете страни. Смилец проявил по-голяма активност в отношенията си със Сърбия към 1296-1297 г. омъжил дъщеря си Теодора за сръбския престолонаследник. По-късно тя родила син, бъдещия велик сръбски цар Стефан Душан.

Цар Смилец подчинил политиката си изцяло на плановете на Ногай. През 1297-1298 г. са отбелязани две големи татарски нахлувания, от които пострадали както българските, така и византийските земи.

Смъртта на цар Смилец се отнася към ноември 1298 г. „Изчезването" му от българския престол представлява истинска загадка, предвид спорния и неясен израз на византийския историк Георги Пахимер: „След Чака Смилец изчезва." Няма обаче съмнение, че смъртта му била насилствена подобно на неговите предшественици.

След Смилец управлението на държавата било поето от съпругата му като регентка на малолетния им син Йоан. В състава на регентството влизал и зет й Елтимир, деспот на Крънската област. Управлението на Смилецовата съпруга е забележително с проектите й за брак със сръбския крал Стефан Милутин. В края на 1298 или началото на 1299 г. в Сър-бия пристигнало българско пратеничество начело с деспот Елтимир. Чрез пратениците си българската царица предлагала на сръбския крал сърцето си и короната на българите. Стефан Милутин предпочел да се ожени за дъщерята на византийския император Андроник II. Отказът му от българската корона едва ли трябва да се тълкува като проява на политическо късогледство - сигурно българите са поставили услови-ето да бъдат запазени наследствените права на Смилецовия син. Неуспехът на тази инициатива и опасното татарско раздвижване от север принудили съпругата на цар Смилец и нейния син да бягат от Търново — в началото при Елтимир, а впоследствие в Константинопол.

Няма съмнение, че цар Смилец е най-безличният сред владетелите на търновския престол - върху му тегнело проклятието на чужд поставеник, което предопределило както невзрачното му царуване, така и трагичния му край. Днес от гроба му (в пещерата „Кръщялната", при село Иваново, Русенско) вее духът на разрушението, напълно подходящ на безличното му и вяло царуване.