ЦАР ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ

/1300-1321/

Син на Георги Тертер от първия му брак - за майка му знаем, че „била от рода на българите". Бракът на родителите на Теодор Светослав бил сключен преди името на куманския аристократ да се вплете в дворцовата хроника на Търново. Първородният им син ще е роден в началото на 70-те години на XIII век. В чест на българските си прадеди той носел славянското име Светослав.

Издигането на Георги Тертер променило в значителна степен съдбата на неговия син. Теодор Светослав трябвало да сподели с майка си заточението й в Никея - 1279 г. Последвалото възцаряване на Георги Тертер I (през 1280 г.) с нищо не облекчило участта на заложниците - пленничеството им продължавало при утежнен режим. Въпреки това Теодор Светослав бил считан за бъдещ приемник на българския престол - през 1281 г. Георги Тертер го сгодил за дъщерята на тесалийския севастократор Йоан Ангел. Младата годеница (тя била още дете) пристигнала в Търново, но така и не видяла своя годеник - той все още „оставал затворен в Никея".

През 1284 г. отношенията между Георги Тертер I и Византия били уредени и съгласно с договорите майката на Теодор Светослав се завърнала в България и се омъжила повторно за Георги Тертер. Пленничеството на Теодор Светослав обаче продължило - присъствието му във Византия трябвало да гарантира спазването на мира. Договорът от 1284 г. предвиждал разтрогването на годежа на Теодор Светослав с дъщерята на тесалийския севастократор и низвергнатата годеница била изпратена в Константинопол.

Заложничеството на Теодор Светослав продължило до 1285 г. Тогава в Константинопол пристигнал търновският патриарх Йоаким III, който трябвало да уговори условията около завръщането му. Мисията на патриарха се увенчала с успех - византийците се съгласили да освободят българския престолонаследник при условие, че ще се сгоди за дъщерята на великия стратопедарх на империята Теодор Синадин. Предложението било прието и след 6-годишно изгнаничество Теодор Светослав имал щастието да се завърне в родната земя. Бракът му с цариградската аристократка не се осъществил - поне византийските историци не споменават за подобно нещо.

След завръщането си в Търново Теодор Светослав бил провъзгласен официално за български престолонаследник - в монетите на цар Георги Тертер I той е изобразен заедно с царя баща, като съцар и негов съуправител. Минали само няколко години и съдбата подготвила за Теодор Светослав нови изпитания. Татарската хегемония над България станала толкова заплашителна, че Георги Тертер I се принудил да изпрати си на си като заложник в стана на Ногай - последвала го и по малката му сестра, която се омъжила за Чака, сина на Ногай. Заложничеството при татарите продължило повече от 10 годи ни - малкото известни подробности свидетелствуват, че в при черноморските степи Теодор Светослав изпаднал в крайна бедност, която най-малко подхождала на забележителния му произход. Заставен от обстоятелствата, той се оженил за осиновената дъщеря на богат левантийски търговец - името Пантоле он издава италийския му произход. Съпругата на Светослав била дъщеря на някой си Манкус - нейна кръстница била Ефросина, жена на Ногай и дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. При проектирането на брака си българският принц ще е бил запленен не толкова от прелестите на съпругата си, колкото от огромното й богатство, с което впоследствие се разпореждал доста умело.

Едно дългоочаквано събитие довело до поредната промяна в живота на Теодор Светослав; Ногай загубил влиянието си в Златната орда и бил убит от татарския хан Токтай някъде в околностите на днешния град Одеса. Синът му Чака с малцина верни привърженици избягал в България - той се погрижил да вземе със себе си и Теодор Светослав, като разчитал на помощта му за овладяването на търновския престол. Със стъпването си на родна земя Светослав изпъква като главна фигура в развоя на събитията - с негова помощ българските първенци били привлечени на страната на Чака и съюзниците успели да завладеят Търново - 1299 г. Теодор Светослав не се задоволил с положението на пръв помощник на Чака. Той бил улеснен и от обстоятелството, че войските на хан Токтай обсадили Търново, и с „коварство" (изразът е на византийските историци) успял да свали Чака от престола и го хвърлил в тъмница. По-късно Чака бил удушен, а главата му, била изпратена в стана на хан Токтай. Предпочетен от българите заради „роднинството си с тях" и поради факта, че разполагал със законни права върху българския престол, Теодор Светослав се провъзгласил за цар - 1300 г.

В началото на управлението си новият владетел трябвало да се справя с многобройни и опасни противници. С желязна ръка и сурови мерки той подавил опозицията, която и в този случай търсела помощ отвън. Първи пострадал търновският патриарх Йоаким III, който по заповед на царя бил хвърлен от високите крепостни стени на Търново. Теодор Светослав оправдавал действията си с обвинението, че патриархът имал престъпни връзки с татарите: „подозирал го отдавна, че иска да го предаде на татарите". Странно е само това, че българската църква свято тачи паметта на този патриарх - тя пее за него не „анатема", както следваше да се очаква, ако приемем за верни обвиненията на царя, а „вечна памет". Други ще са били следователно причините за конфликта между светската и църковната власт в държавата; за да оправдае жестокото наказание, Теодор Светослав хвърлил върху патриарха тежкото обвинение в държавна измяна, като се постарал да забрави, че тъкмо на Йоаким III дължал освобождаването си от византийски плен.

Част от търновската аристокрация не останала равнодушна към възцаряването на Теодор Светослав и се обърнала за помощ към византийския император Андроник II - болярските пратеници поискали да им се изпрати за цар Михаил, синът на Константин Асен и Мария. С гръцка войска Михаил се отправил към България, но с това само се опозорил - отблъснат от Теодор Светослав, той „скитал извън Търново и водел живот съвсем неподходящ за цар, а по-скоро на частно лице".

Разочарован от неуспеха на Михаил, византийският император заложил на друг претендент за българския престол -на севастократор Радослав, брат на цар Смилец. С византийска войска той се насочил към България, но при Крън бил разбит и ослепей от чичото на цар Теодор Светослав - Елтимир, владетел на Крънската област. Заедно със севастократор Радослав били пленени 13 византийски архонти, които впоследствие Теодор Светослав разменил за своя баща Георги Тертер I, който по това време се намирал във византийски плен.

Постепенно Теодор Светослав закрепил позициите си вътре в страната - за това спомогнала и благосклонността на татарския хан Токтай, който заради главата на Чака отстъпил на българския владетел земите на днешна Бесарабия. По-важни обаче били политическите сетнини от уреждането на отношенията с хана на Златната орда - чувствително била ограничена татарската зависимост, която от половин век тегнела като проклятие над българската държава.

През 1303 г. Теодор Светослав се почувствувал достатъчно силен, за да отмъсти на Византия, която не преставала да прави опити за дестабилизиране на положението му. Към старите грехове се прибавяли и нови: интригите за откъсването на Елтимир, изгонването на сестрата на Теодор Светослав от сръбския престол (тя била омъжена за сръбския крал Стефан Милутин), подозренията, на които била подложена след пристигането й в Константинопол, и т.н. Според византийските историци Теодор Светослав бил изпълнен с „презрение" към императора - възгордян от победите си, той нападнал градовете в Източна Стара планина и ги подчинил под своята власт. С това „яростта на варварина" не била укротена - Светослав предприел поход към черноморското крайбрежие, където властта му се разпростряла над Русокастро, Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол - 1304 г.

Отчаян, император Андроник II изпратил сина си Михаил IX да ограничи напредването на българите - положението изглеждало така неудържимо, че в помощ на Михаил IX бил изпратен престарелият и болен византийски военачалник Михаил Глава Тарханиот. Византийските войски се насочили към околностите на Созопол, където станало решителното сражение. От пристрастното перо на византийския историк Георги Пахимер можем да останем с погрешното впечатление, че тази битка била победоносна за ромейското оръжие, но когато описва развоя на сражението, той не е в състояние да скрие пълното поражение на императорските войски. В началото византийски отряд под командуването на Войсил (най-малкия брат на цар Смилец) нападнал българите и те се оттеглили през реката. Увлечени в преследването, византийците се струпали върху моста над малката, но много дълбока река Скафида - той не издържал и част от ромеите били погълнати от водата. Българите използували паниката сред неприятелските редици и започнали преследване, което завършило с пълно поражение на императорската армия: „реката и мечът" на българите си „поделили нещастниците при необикновеното избиване". За ожесточения характер на сражението свидетелствува фактът, че за първи път от много години бил пренебрегнат законът, който препоръчвал освобождаването на пленниците - българите не се поколебали да ги избият.

Младият император Михаил IX изпаднал в пълна безизходица, тъй като не разполагал със средства да заплати на войниците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насекат на монети собствените му златни и сребърни съдове, с които въоръжил войска от няколко хиляди души и се отправил срещу България - август 1304 г. По това време цар Теодор Светослав не бил при войските си, което спомогнало Михаил IX да разори земите около Сливен. Това нашествие имало по-скоро характер на диверсия и не оказало влияние върху съотношението на силите - скоро след това войската на Теодор Светослав заедно с отрядите на деспот Елтимир опустошили ромейските владения в Тракия. На помощ на младия император били изпратени каталански наемници, но пристигането им в Тракия донесло повече вреда, отколкото полза -необузданите испански наемници подложили византийските владения на страшно опустошение.

През 1305 г. византийците сполучили да откъснат Елтимир от съюза му с Теодор Светослав - главна роля в този заговор играела съпругата на бившия български цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир. Цар Теодор Светослав изпреварил заговорниците - войските му нахлули в земите на деспот Елтимир и те били присъединени към българското царство.

В същото време Теодор Светослав внимателно следял събитията във Византийската империя. Когато през 1306 г. ала-ните се отметнали от властта на императора, той ги привлякъл за свои съюзници. Аланите се славели като войнствен и непобедим народ и съставлявали ударната час от войските на татарските ханове. Част от тях (около 16 000 човека) преминали във Византия и станали поданици на императора. Тях именно, заедно с жените и децата, цар Теодор Светослав настанил в българските земи.

Междувременно българският владетел се домогвал до съюза и приятелството на предводителя на каталаните Беренгер Дьо Рокафорт. В лагера му пристигнали пратеници на българския цар, които му предложили ръката на Светославовата сестра, вдовицата на Чака. Преговорите били осуетени от византийците, които увлекли каталаните в действия далеч от Тракия. През 1306-1307 г. в Константинопол стигали все по-често слухове, че цар Теодор Светослав желаел мир с империята -мирните манифестации идвали, след като българският цар утвърдил властта си над тракийските и причерноморските градове. Византийският император Андроник II трябвало да „отстъпи пред необходимостта", въпреки че известно време отлагал сключването на мир и настоявал Византия да получи част от отнетите й територии. Макар и да бил в „трепетно очакване", Теодор Светослав отхвърлил византийските претенции. Настойчивостта му била възнаградена - през април 1307 г. бил подписан мирен договор, с който се гарантирали завоеванията на Теодор Светослав на юг от Стара планина.

Споразумението било затвърдено с брак между Теодор Светослав и Теодора, дъщерята на Михаил IX - междувременно починала Ефросина, първата съпруга на Теодор Светослав, след като го дарила със син, бъдещият цар Георги Тертер II. До края на живота си Теодор Светослав живял в мир със съседи те си. Отношенията със Сърбия били изгладени и през 1318 г. сръбският крал Стефан Милутин посетил Търново, където му било устроено бляскаво посрещане.

През 1320 и 1321 г. византийските историци отбелязват две големи татарски нашествия във византийска Тракия - ня ма съмнение, че татарите идвали като съюзници на Теодор Светослав, който ги пропуснал през България. Активизиране то на българската политика е свързано с новото напрежение във византийския двор, където властта се оспорвала между Андроник II и внука му Андроник III, син на Михаил IX. Теодор Светослав дал вид, че е готов да подпомогне младия император и му изпратил в помощ елитен отряд от 300 тежко въоръжени конници - българите уверявали претендента за византийския престол, че техният цар е в състояние да го подкрепи с много по-големи сили. Всъщност намерението на Теодор Светослав било да плени Андроник III, но той своевременно се досетил за плановете му и българската конница била изтеглена.

През късната есен на 1321 г. скоропостижно починали двама владетели: на 29 октомври умрял кралят на Сърбия, а скоро след това се разболял и починал българският цар Теодор Светослав - на около 50-55 години. Той е измежду малцината търновски царе, които починали от естествена смърт - това заслужава нарочно да се подчертае, като знаем бурните изпитания, които съпътствували младежките му години.

Днес историята ни брои цар Теодор Светослав за един от най-решителните и способни български владетели. Византийските историци го обвиняват в „големи престъпления", „коварство", „варварска ярост" и че „често използувал услугите на палачите евреи". По-голямата част от тези обвинения трябва да признаем за пристрастни и несправедливи. А неумолимата му жестокост трябва да се постави във връзка с дългите години на изгнаничество, когато се оформял характерът на този суров и решителен мъж. Теодор Светослав не бил галеник на съдбата. Детските му години преминали във византийски плен и сигурно там клетката на младия заложник не е била златна. Със съдбата му се разпореждали хора, враждебни на народа му и способни да плетат най-изтънчени интриги - с една дума, във Византия той не е могъл да намери учители по морал. И все пак заложничеството в Никея ще е било „щастливо време" в сравнение с годините, прекарани в татарски плен. Тези 10 години били без съмнение най-тежкото изпитание за Теодор Светослав, особено след 1292 г., когато баща му бил свален от българския престол. Изоставен от всички, човек без родина и приятели, лишен от средства и бъдеще, Теодор Светослав успял да оцелее благодарение на щастливия случай. Сигурно тогава е възпитал у себе си духа на непримиримост, който проявявал през целия си живот. На него българите дължат не толкова премахването на натрапника на престола Чака, колкото отстраняването на татарската заплаха. С изключителна настойчивост Теодор Светослав се домогвал до утвърждаването на авторитета на централната власт. Годините на управлението му представляват истинско тържество на „реда против безредието", край на вътрешните неблагополучия и установяване на онзи ред и сигурност, от които българите толкова се нуждаели след дългите години на болярска анархия.