Илинденско- Преображенското въстание

След Горноджумайското въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Турция засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и четите на организацията. Само през първата половина на 1903 г. са отбелязани 86 сражения. В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъства всепризнатият ръководител на организацията - Гоце Делчев, а Дамян Груев е все още заточеник. Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава много добре обстановката, но след идването си в Македония, се среща със завърналия се Дамян Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има. На 4 май Гоце Делчев е убит на път за конгреса на Серския революционен окръг.

 В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез терористични актове, които да не засягат населението, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Георги (Гьорче) Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК на ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация) д-р Христо Татарчев се изказва за провеждането на класически тип въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.

В края на април 1903 г. още едно събитие ускорява избухването на революцията. Група младежи, известни в историята като "гемиджиите", извършват серия от атентати в Солун. Атентаторите искат, като засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави, да ги принудят да действат в защита на населението. Във въздуха е хвърлена сградата на Отоман банк, взривен е френски кораб, прекъснато е осветлението на града. Солунските атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на тези младежи нажежава още повече обстановката. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат. Съдбата на населението се поема от организацията.

Ръководителите на организацията решават въстанието да започне в Битолски окръг на 2 август (Илинден). Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август (Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден). Следователно се възприема перманентната революция.

В определения ден щабът на въстанието в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанов нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът "хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот" отеква в сърцата на хиляди хора. Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планинските райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия).

Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград.

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството. Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно позорното османско господство. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември прави тънък дипломатически ход. Той обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.

На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията. Неслучайно Гоце Делчев твърди, че "лошо бихме се отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня". За съжаление, върховният момент в развитието на революционните процеси в Македония не съвпада с готовността на княжеството за решителни действия.

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупирените през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода. Те са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава да се откроят необоснованите им претенции.