Наказаните лица престанаха да живеят

за разстрела на водачите на Българско съпротивително движение "Завера"
Боян Белчев

Осъдени на смърт

Навън владее гробна тишина,
подрънква само някоя Верига.
Едни очакват свойта свобода,
за други там бесило се издига.
Осъдени на смърт сме ние тук.
Отнеха ни любимата ни свобода.
Лежим и пъшкаме,
а никой звук не идва.
Никой. Само тя - смъртта

Петър ПЕЙЧЕВ

Съдебното дирене на Софийския военен съд по закрития процес на участниците в Българско съпротивително движение "Завера" продължи три дни - 9, 10 и 11 декември 1952 г. На четвъртия трябваше да бъдат прочетени присъдите ни. Върнаха ни от Съдебната палата в режимното отделение на Софийския централен затвор. Очакваше ме безсънна нощ. Каква ли ще бъде присъдата ми?

В обвинителния акт бях поставен на четвърто място след тримата, определени от съда за ръководители на нелегалната ни организация - Благой Златански, Петър Пейчев и Борислав Йорданов.

Започнахме своята нелегална дейност срещу комунистите през 1946 г. като ученици във Втора софийска мъжка гимназия. Продължихме я в казармата. Основното ядро на организацията ни, което постави нейното начало, беше от осем души: Петър Пейчев, Борислав Йорданов, Петко Доладжаков, Г. Грозев, Боян Белчев, Люб Пенков, Хари Иванов и Люб. Минчев. Останалите четирима Благой Златански, Г. Попов, Иван Янев и Николай Христов се включиха в организацията след 1950-1951 г.

Предаде ни Хари Иванов Драгов, постъпил в организацията през 1946 г. Съдът обаче не го призова и затова на процеса бяхме не 18, а 17 подсъдими.

Още към края на четиридесетте години нарекохме организацията си Българско съпротивително движение "Завера" В съдебната зала на масата за веществени доказателства бяха поставени, каменарски взрив, капсули и фитил, два пистолета, недовършена радиостанция, с която мечтаехме да се свържем с горяните, взривно устройство - тръба, направена от мен, пишеща машина, патрони, пироксилин, компас, позиви, тетрадка със стихове на Петър Пейчев, писма, радиоапарат, микрофон, противогази и др. Бяха призовани и двама прокурорски свидетели. Единият даде показания за писма с "вражеско съдържание", писани от мен през 1945 г.

Сутринта на 12 декември ключалките на килиите защракаха. Откараха ни в зала 18 на Съдебната палата. В нея бяха допуснати със специални пропуски от прокурора по един или двама близки на подсъдимите. Наредиха ни да станем и председателят на съда полковник Васил Ничев в присъствието на прокурора майор Милан Ангелов прочете присъдите.

Благой Златански, Петър Пейчев и Борислав Йорданов, които през 1949 г.бяха вече съдени за опит за бягство, бяха осъдени на смърт чрез разстрел.

Мен и Петко Доладжаков осъдиха на 20 години лишаване от свобода.

Любомир Пенков - на 15 години, и т.н. до най-малката присъда - на Николай Христов, 6 години.

Веднага след прочитане на присъдите ни изведоха от залата, без да се сбогуваме с близките си, и отново ни върнаха в затвора. Никога няма да забравя последното си ръкостискане с Борислав.

Благой, Петър и Борислав, оковани във вериги за глезените, отведоха към единочките на смъртните Според правилника всеки осъден на смърт се сковава така, а веригите се свалят или при отмяна на присъдата на 20 години, или при отвеждането за разстрел.

Върховният съд на НРБ - военно отделение, на 5 март 1953 г. в състав:
председател полковник Н. Танов и членове полковник Ст. Йончев и майор М. Стефанов в присъствието на прокурора подполковник Ангел Господинов реши:

"Остава в сила присъда N270 от 12 декември 1952 г. по наказателно дело А 63/1952 г."

На 27 май 1953 г. в 24 ч присъдата на осъдените на смърт Благой Благоев Златански на 30 години, Петър Груев Пейчев на 23 години и Борислав Асенов Йорданов на 21 години бе изпълнена. В официалните документи е записано: "Лекарят на затвора констатира, че наказаните са престанали да живеят."