С края на Първата световна война България излиза от тежкия военен период – Балканската, Междусъюзническата и Световната войни. Само за шест години България претърпява две национални катастрофи свързани със загубата на 150 000 души, на огромни за мащабите на страната територии, с техните икономически и политически последствия.

Една от тези катастрофи е подписването на Ньойския мирен договор, който постановява съдбата на победена България. В градчето Версай близо до Париж, където са дворците на френските крале, в продължение на цяла година заседават страните-победителки.

Вниманието на Българската общественост е насочено към Париж, където се провеждат консултации по преговорите за мир, изслушват се претенции на победителите и се чертаят новите граници на воювалите държави, много често без участието на победените. Българите тръпнат за бъдещето на държавата и съдбата на националното обединение. При развоя на събитията те могат да се осланят изглежда само на надеждата, че широко прокламираните от Уилсън принципи на националностите ще накарат съдниците им да потърсят едно справедливо решение на въпроса за границите.

Откъснатите Български земи

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-Българската и Българо-сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от Българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис ІІІ издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" (!) съображения.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Условията са изключително тежки, несправедливи и унизителни. Най-неоправдани се чувстват Българите, чиито родни места остават извън така очертаните граници на Българското царство. Неизмеримо е възмущението в онези Български краища, които трябва да бъдат откъснати от старите предели и предадени на Сърбия. На път за Париж водачът на Българската делегация Теодор Теодоров, депутат на Царибродско, уверява своите избиратели, че правителството ще направи всичко възможно, за се запази този Български край в границите на страната. На 9 ноември царибродчани изпращат телеграма до Народното събрание, в която заявяват: "Апелираме да не бъде приет и санкциониран с чийто и да е подпис един такъв жесток мир, който не може да бъде дело на демократична Европа. Нека цивилизована Франция го приложи мимо вашето съгласие". Протестират и босилеградчани. От тяхно име народният представител Янев заявява, че са готови да дадат нови жертви за своята свобода.

Но Българското правителство е възприело и провежда политиката на "мир на всяка цена". Декларацията на Александър Стамболийски: "Докато ние земеделците управляваме, война не ще позволим да има", обезсърчава всички, които предлагат да се използва отново сила срещу явната несправедливост. Стамболийски и неговото правителство насочват усилията си към сближаване с Кралството на сърбите, хърватите и словените с надеждата да ги откажат по този начин от претенции към старите предели на България. Същият подход се прилага и към правителствата на Гърция и Румъния. Но всичките уверения в искреност на добросъседските чувства се оказват слаб аргумент при отстояването на Западна Тракия, Южна Добруджа и другите западнобългарски земи.