Територия и приблизителни граници на Волжка България в нейния разцвет

/XI - XIIIв./

В периода на своя разцвет Волжка България се простира на изток до Уралските планини, които са границата между Азия и Европа. България на Волга и Кама е важно средище на търговия между Изтока и Запада. Благодарение на своята висока култура, тази Българска държава обединява, особено през периода от втората половина на X- началото на XIII в., много и различни по произход и език народи. Границите й включват територии до Северния ледовит океан, зад Северния полярен кръг с басейна на р. Печора. „В XII в. влияние зтого крупнейшего государства Поволжья разпространялось на все северные племена, жившие вблизи Ледовитого океана... В городе [город Саксин в устье Волги] постоянно жил наместник болгарского царя", (вж. История СССР с древнейших времен до наших дней. Т. 2, М., 1966, с. 29-31). Волжка България обхваща територии от Северния ледовит океан до степите северно от Каспийско море (наричано тогава Българско море) и до устието на р. Итил (дн. Волга); на югоизток до р. Урал, която се влива в Каспийско море, и степите между реките Иргиз, Ор, Илек и Урал. На запад границите й достигат бреговете на Волга, а на места преминават и на десния й бряг и навлизат в земите на различни номадски племена - половци, кипчаци и др. От района на дн. град Саратов, Русия, границите на Волжка България достигат руското Рязанско княжество. Оттук в северна посока държавата граничи с руските княжества Муромското и Владимиро-Суздалското. В посочените граници територията на Волжка България след разгрома на Хазарския каганат през 965 г. обхваща около 1 300 000 до 1 600 000 кв. км.